Myschool.bg

В „Крадецът на праскови” Емилиян Станев ни пренася на слава Богунеизвестната нам житейска сцена от 30те и 40те, измъчена от три войни, изстискалаи последната капка щастие и живот от съсухрената земя на страната ни. Там, междувсички изтерзани и изгладнели, между бленуващите отминалия живот, междуробството и августовския мор, като феникс от пепелта се ражда една красивалюбов, преобръщаща мирогледа и възвисяваща замесените над надделелитеживотински инстникти. И не можем да проумеем дали по-важна е трагедията оттова, че е невъзможна, или откриването на истинското щастие, независимо, че едовело до ужасен край....

 

  Мъка, разруха, жажда, болести – ад. Тозина войната. Но природата не знае що е война или мир, тя сменя сезоните както сизнае и напук на трагическия пейзаж всичко зрее. Или може би в съюз с него, катознак за всичко хубаво, което си отива...

 

   Там, сред разрухата, зрее еднонаселение, пропъждайки младостта и свежестта. Зрее една красива жена, впоследните години от пропиляната си младост. Зреят и примамливите плодове, коитоще съберат две души, за да възвърнат надеждата им.

 

   Генералшата е красива, нонезадоволена от начина, по който е прекарала младостта си. От обеднялото сивлиятелно семейство тя се хвърля в ръцете на генерал, с надеждата за осигурен идобър живот. Получава го, но за сметка на потомство, любов и свобода. Пропилявакрасотата, младостта си, в съюз с безстрастен и твърде праволинеен човек. Въпреки,че той не я пресира или лишава, Лиза се чувства ощетена и нещастна и просточака залеза на младостта си. Нищо не желае, за нищо не мечтае. Поне така мисли,докато не чува звънеца, сигнализиращ за крадци в лозето на своя генерал...

 

   Там открива изгладнял сръбскипленник, който краде от прасковите в градината. Но нещо в погледа му спираимпулса й да го третира като престъпник и вместо това, тя се запознава с него, дава му храна го и  го облича. Поглежда на Иво Обретенович сдруги очи заради придружаващият я съсед, който след кратък разговор с пленникай казва, че й е колега учител. Това я кара да проумее равенството на хората - учителиима и при враговете, и при съюзниците. . . Тя е загрижена за пленника и си уговарятдруга среща при лозето.

 

  Мъжът на Лиза мрази сърби, разбирасе и крадци, затова тя трябва да пази в строга тайна срещаите си с пленника, коитобудят у нея непознато вълнение. С всяка среща тъжната жена се подмладява и вгърдите й се надига светъл лъч надежда, който кара дори и войната да изглеждане толкова безнадеждна. И мъжът й, и прислугата забелязват странната промяна унея, но тя, превъзмогнала предразсъдъците и чувстото за вина, вече е твърдорешена да хване последния си шанс за щастие. Любовта за пръв път се буди у неяи дори я кара да мечтае за съвместно бъдеще с пленника след войната. За пръвпът живота й е осмислен, за пръв път има надежда и изход от затворения кръг.Това, че е пропуснала толкова години на щастие я кара да изпитва ощепо-непоносима неприязън към мъжа си и тя все повече страни от него.

 

  Това щастие я извисява, но я кара дазабрави, че любовта й с Иво Обретенович е невъзможна. Пленник, мъж от друганационалност, брак, война....ала мечтите все още я крепят, влюбената се държиза своя спасителен пояс. Пет дни Иво не идва, а лозето се охранява от човек, накогото е заръчано да стреля на месо. Любимият пленник не знае това и идваизвън  уречения сигурен час на влюбенитеда види Лиза. Чува се изстрел, послевик. Той умира, а Лиза го последва след броени часове.

 

  Забравата от любовта убива две тела,но съживява душите им. Осветява мрака и независимо от страшния край, придавасмисъл на живота им. И дори отвъд, те са заедно. Равни, щастливи. Безетнически, класови или каквито и да било предразсъдъци. Просто две души, равнипред Бог. И любовта, която независимо на този свят или след смъртта, все някогае бъде възможна.