Myschool.bg

Повестта “Крадецът на праскови” е емблематична творба в творчеството на Емилиян Станев. Както и в други свои произведения, писателят художествено преосмисля ключов момент в нашата история. Той пречупва историческите събития през призмата на личните си творчески виждания и вечните човешки чувства и ценности. Повестта е творба за нравствения избор на човека във време на война. Но произведението е и разказ за онази голяма, истинска и съдбовна любов, която се среща веднъж в живота. 

Любовта между Елисавета, жена на български полковник, и сръбския военнопленник Иво Обретенович е дълбока и искрена, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една световна война, когато не е време за нежност и сърдечни чувства.Тази любов се противопоставя на морала и обществото и има трагичен край. Но макар неразбрана и осъждана, тя се оказва съдбоносно изживяване, изпитание за двамата герои, които, отстоявайки правото си на избор, преоткриват себе си и света. 

Емилиян Станев недвусмислено внушава, че войната е време на върховно изпитание за всеки човек. Притиснати от неумолими правила, хората са готови на всичко в името на физическото си оцеляване. Чувствата, етиката, честта и моралът остават на заден план във военно време. Но сякаш в противовес на веонното безумие именно върху руините на една кървава действителност се ражда една невъзможна любов. Тя възниква от една неочаквана, но съдбовна среща между Елисавета и Иво, които принадлежат към два различни свята. 
Елисавета е жена, преминала първата си младост, бивша учителка. Приела е необходимистта от скучния си брак и монотонното ежедневие, но не се е примирила окончателно с тях. Иво Обретенович е рожба на друг народ. Той е сърбин, тоест “враг”. Откъснат от родина и близки, самотен и гладен, бившият преподавател по музика ще намери сродна душа много далеч от родния дом. 

Първоначалното чувство, което изпитва Елисавета към окъсания “крадец”, е съжалението. Водена от състраданието, тя помага на пленника. Разделя трапезата си с него, дори му дава овехтели дрехи и стари ботуши на своя съпруг. Иво е благодарен и трогнат от проявеното милосърдие на тази непозната, но толкова красива жена. Постепенно чувствата между сръбския пленник и българската жена прерастват в любов. Срещу нея обаче застават моралните норми на обществото, лицемерната еснафска нравственост. 
Осъзнаването на собствената си зависимост и подчинение на един измислен, но строго съблюдаван ред в обществото е първата крачка на героинята към отхвърлянето му, което дава тласък за развитие на ясно заявяващо себе си “друго същество”. 

Емилиян Станев оригинално свързва в едно самоанализа на героинята си и прозренията, до които тя е достигнала в резултат на него, с анализа на душевното й състояние, направен от разказвача. “От минутата, в която бе разбрала неудържимостта на влечението и бе почувствала как с всеки изминат ден волята й отпада, това ново същество закрепваше и ставаше по-уверено и по-сигурно. Смело и безсрамно то изявяваше своето право, отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.” Възраждащата сила на любовта помага на Елисавета да освободи душата и тялото си от веригите на реда, законите и предрасъдъците. С безпогрешната си женска интуиция тя разбира, че не я удовлетворява ролята на безлична спътница на деспотичния полковник. 
Чрез срещите си с непознатия чужденец героинята намира това, което й е липсвало толкова години – човешка топлота и взаимност. Във възхитените, влюбени очи на Иво, в магнетичния им блясък тя съзира непознатия трепет да обичаш и да бъдеш обичан. И тогава се ражда любовта – разтърсваща и страстна. Тази любов помита всички създадени от обществото лицемерни правила и морални задръжки. Чувствата между двамата закономерно прераства в страстна любов. В прегръдката на младия, изстрадал, но чаровен мъж Лиза ще усети истинската магия на любовната наслада. Това не е просто изневяра, а духовна близост и топлота, така жадувана от две самотни сърца. Кратките откраднати мигове, тайните следобедни срещи между двамата влюбени им дават върховната наслада на споделената нежност и любов. 

С изграждането и разрешаването на любовната интрига писателят не е тръгнал по пътя на лекото съпротивление, не е побързал да освободи героинята от битово-етичните задръжки. Най-трудна за разкъсване верига за нея остава дългът към съпруга. “Всевиждащият” разказвач не е изобразил полковника като напълно отблъскващ, а го е разкрил и като верен съпруг, и като офицер с честна душа. В създадената ситуация авторовата нравствена стратегия е намерила опора във връзката на героинята и природата: “Неусетно беше започнала да мечтае, вслушана в засилващото се скърцане на щурците, в лекия шепот на вечерника из клоните на ореха...” Успоредяването налага множество представи и изводи за красотата и светлината, озарили потъпкваната години наред душевност и чувственост на героинята. Силно е внушението, че докато полковникът е ограбил и продължава да ограбва обичта на Елисавета към живота, теглейки я към старостта, то любовта на Обретенович я връща към живота и младостта. 

Но дори в моментите, когато героинята се чувства щастлива и изпълнена със светла увереност, авторът вмъква в текста думи и словосъчетания, които говорят за невъзможността и обречеността на тази красива любов: сянката на липата е “като черна мантия”, силуетът й – “траурно-тъмен”. Внушенията за смърт се появяват още в първите страници на повествованието и не го напускат чак до трагичния финал на любовната история. 
В открояването на красотата, от една страна, и на обречеността на любовта, от друга страна, смислово най-съществена и емоционално най-силна роля играе образът на “горещия” вятър. “Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър. Той сякаш идваше направо от пустинята...” – така започва пета глава на повестта, в която връзката между Елисавета и Иво добива съдбовен характер. От елемент на природната картина вятърът се превъплъщава и в горещо, изгарящо чувство, което безвъзвратно обсебва сърцето на героинята. Този вятър помита наслоилите се в душата й предрасъдъци и задръжки, които са й отнели радостта от живота.
Докосването до тайнството на любовта събужда за нов живот Лиза. Угризенията на съвестта заради нарушената брачна клетва са пометени от насладата на събудената й женственост. Безразличната, примирена със съдбата си съпруга на полковника се преобразява. Споделеният любовен копнеж освобождава нейната душа и тя отново се радва на света. Сетивата, пробудени за нов живот, усещат по различен, неподозиран начин красотата.
Физическото й преобразяване е осезаемо за околните, дори за ослепелия за чуждите проблеми съпруг. За новите процеси в душата й авторът е предоставил да говорят очите. Вместо предишния “твърд блясък” от тях сега се излъчва лъчезарна светлина и чистота. Завръща се и позабравеният смях, радостта от живота. Елисавета изглежда по-млада, по-красива, гледайки с “благодарност и обич към света”. 

Възродената й душа се старае да скъса с нерадостното минало и да се отдаде на новото, вълнуващо настояще. Съпругът и мрачната къща са видимите, по неволя търпяни последици от преживяното безрадостно време, което тя се опитва да не мрази прекалено. Бъдещето в необузданите й романтични мечти е свързано с бягството с любимия човек, без страх от последствията. Разделите с любимия, макар и принудителни, предизвикват неясни страхове за невъзможността на жадуваните блянове.

Неизбежната раздяла в тази невъзможна любов е трагично предопределена. Целият земен свят – ужасите на войната, предрасъдъците на обществото се противопоставят на краткото щастие. Авторът не е изнесъл любовта между Иво и Елисавета извън територията на полковнишкия имот. Тя се заражда там, там разцъфва, там бива прекъснат животът й и то в момент на най-красивито й извисяване като копнеж. Тази любов не признава граници и не се спира пред заплашителни препятствия, но войната и породеното от нея озлобление я правят съдбовно зависима от непреодолими прегради. 

Драматично, но и оптимистично звучене придобива епизодът със смъртта на Иво – един апотеоз на истинската любов. Авторът го е лиризирал чрез сигнално подсвирване, наподобяващо гласа на птица – едно поетично и романтично внушение за волна и щастлива любов. “Чу се тихо подсвирване. Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия. Тя прозвуча меко, зовящо и завърши с дълго легато.” Като мощно чувство, издигащо се над живота и над смъртта и неподвластно на каквито и да е норми, любовта между българката полковниша и сърбина военнопленник се изявява и в момента на убийството. Задавеният вик на пронизания от куршум Иво намира ответ в ужасения глас на Елисавета – открита изява на чувството, което до момента е таяла в душата си. Авторът не ни прави свидетели на самоубийството на героинята, но го приемаме като неизбежно. Смъртта на Елисавета е предрешена от силата на любовта й. За нея животът без любимия човек се обезсмисля. 

Повестта “Крадецът на праскови” разказва една вълнуща история за война, любов и смърт. Тази творба може с право да бъде наречена класическа, защото талантливо преосмисля темата за вечния сблъсък между любовта и омразата. Във време на изпитание и унищожаване на духовните ценности писателят ни кара да съпреживеем и преосмислим стойността на едно велико чувство.