Myschool.bg

Писателят Емилиян Станев е преди всичко вещ познавач и ценител на природата. Тя изпълва всяко негово произведение не просто като фон, а в унисон със събитията и общността на действащите лица, чиито отношения и преживявания обгражда с колорит и изпълва със задушевност и съдбовност.

 

В култовата повест на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, в която той разгръща белетристичния си талант с цялата му мощ, проникновеност и изящество, също присъстват одухотворени природни картини, които в резонанс с градацията на драматичния сюжет подсилват емоционалния ефект върху читателя.

 

Основната фабула на творбата е внезапната и разтърсваща любов между омъжена за полковник от българската армия бивша учителка – привлекателна, изтънчена и чувствена жена, преваляща зрялата си възраст (Елисавета), без деца и значително по-млада от схоластичния си съпруг от една страна и военнопленника Иво Обретенович, сръбски офицер, също бивш учител (по музика), пленителен с екзотичната си красота, интелигентност и страст – от друга. Драмата се изгражда на фона на мащабно и кръвопролитно събитие, Първата световна война, и е майсторски вплетена в природните картини.

 

Ефимерността на обречената връзка между Елисавета и Иво се внушава чрез предаването и́ под формата на спомен, преразказан от лирически говорител, представляващ авторовата позиция и впечатления, и то в период на нова война – Втората Световна – която носи същите белези на мащабна катастрофа и нанася същите поражения, както и предишната. Това създава печалната асоциация със спускането към отдавна потънал на океанското дъно кораб, обрасъл с водорасли и черупки, който някога е порил водната шир.

 

Интригата се заплита в лоното на замряла от жега провинциална покрайнина в пика на горещо и задушно лято, съпроводено от военновременен глад, страх от смъртта заради боевете на фронта и епидемия от коремен тиф в града (Търново), които гонят жителите му към вилната зона. Усещането за неподвижност, пустота и безутешност, внушено чрез пейзажа, се покриват с емоционалното състояние на главната героиня, която чувства живота си застоял, безперспективен и напразно пропилян в уморително еднообразие („ В тия следобедни, лениви часове дърветата хвърляха къси сенки, от небето идваше суха светлина, дразнеща очите и всичко замираше в тъжен унес. Над пожълтелите лози прехвъкваха малки сиви мухоловки, по безоблачното небе не прелиташе нито една птица, тежка глухота лягаше над околността...”).

 

Елисавета води обезпечен и прагматичен, но лишен от жизнерадостни чувства, вълнения и страсти живот. Съпругът и́ е порядъчен, с високо положение в обществото – военен комендант на града – но е мрачен, суров и безсърдечен скъперник и педант, склонен дори към жестокост. Той нито за миг не допуска, че съпругата му, задоволена откъм материални блага, изпитва неудовлетвореност от липсата на емоционална близост и топлота помежду им. Още повече, че съвместният им живот е минал между три войни в продължение на седем години, които са оставили своя отпечатък върху душите и съдбите им и са нагнетили допълнително у Елисавета чувството на безнадежност и обреченост. („ В големите и́ очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа и́ студен израз, какъвто имат бездетните и незадоволени жени.”).

И тогава нахлува нежната, неудържима стихия, която отвява всички догми, насадени в съзнаниято на Елисавета още от йезуитското и́ възпитание в детството, отнася предразсъдъците и ограниченията, наложени от и във висшето общество, в което тя се движи, преодолява угризенията и комплексите и́ на жена пред прага на застаряването, неосъществена като майка и непостигнала щастие в личния си живот. Стихията, наречена любов, връхлита нищо неподозиращата съпруга на страшния полковник чрез удачно подбран от автора символ – разкошните, ярки, ароматни и вкусни праскови, които стават носители на самото заглавие, а оттам и на същността на повестта. И това не е случайно – според някои древни езически вярвания прасковата е свещен плод на безмъртието, пролетта, любовта и брака. А крадецът, който всъщност отнася сърцето на Елисавета – пленница на монотонния си безстрастен живот – е красив романтичен рицар, запазил обаянието, чувствителността и достойнството си въпреки реалното и осезаемо тежко пленничество, в което се намира.

 

На фона на потресаващите картини от войнишките брожения, породени от трагедията на ранените в тила и гинещите на фронта, нищетата на цивилното население и на военнопленниците в лагерите от една страна и усамотената градина на подозрителния полковник от друга, в промеждутъците от отсъствието на неговия първосигнален ординарец и пазач, разцъфва цветето на една бурна,макар и обречена връзка. Съвсем съзнателно нейното начало е фиксирано със звъна на скритото в счучелото сред градината звънче, което е раздвижено при влизането на Иво в имота на полковника (Михаил), а оттам в сърцето и в съдбата на съпругата му Елисавета.

Отначало полковнишата, хващайки сръбския офицер с крадените плодове, изпитва към него съжаление, което обаче постепенно прераства в неизпитвано досега от нея пламенно чувство, градиращо от симпатия и привличане до страстна любов, която се активира и зарежда от искрата в сърцето на Иво Обретенович: “Стори ми се, че Елисавета се вълнува твърде силно през време на краткия разговор, който водеше с него. Бяхме вече достигнали зида, зад който бе пътят. Тя му подаде ръка за сбогом. Той я пое бързо и я целуна почиттелно. Тъмните му очи се изпълниха с топлота, той задържа ръката и́ в своята по-дълго, отколкото би трябвало, и аз видях, че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа. Напротив, това като че и́ бе приятно, защото му се усмихна.” Измъченият военнопленник, идващ от ужасяващия свят на лагерите, е очарован от хубостта и благородството на жената, която му засвидетелства разбиране, снизхождение и грижовност, не накърнява гордостта му с презрително снизхождение, а пощадява и сигурността му, като не го предава за наказание заради кражбата. Това се случва не просто заради вроденото милосърдие на Елисавета, а и поради симпатията и́ към окаяния, но обаятелен „гостенин”, нарушил спокойствието и́. Учителят по музика, попаднал във водовъртежа на нелепата война, е впечатлен, възхитен, окрилен и пожелава тази изключителна жена – окована във веригите на един неподходящ и неудачен брак – за себе си и завинаги, както подобава на един истински доблестен рицар. Но това противоречи на патриархалните норми от онова време, което прави любовта им невъзможна и белязана да завърши фатално – както в класическите трагедии, в които героите имат добри намерения и светли стремежи, но престъпвайки общоприетите правила, ги застигат нещастие и смърт.

 

Учителят-пенсионер, съсед по вила на полковника, е неволен участник и свидетел само в първата среща между двамата бъдещи влюбени, когато те още не са осъзнали дълбочината на привличането помежду си. След това сред зеленината, цветовете, плодовете и уханията на полковнишкия имот, в промеждутъците свобода при отсъствието на строгия съпруг и на раболепния му слуга, избуява одухотворената, сантиментална, но и силна като сетивно и чувствено изживяване взаимна любов между „крадеца” и истиския му „трофей” – Иво и Елисавета. Това е предадено в сгъстено повествование, което не е попречило прецизно, последователно и убедително да се разгърне женската душевност чрез вълненията, колебанията и скрупулите на влюбената и обичана героиня: „От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше, като че под сянката на липата, в нейните ликави подрасти, душата и́ бе разделена от две същества: едното – примирена, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща и́ старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото – непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо.” Дните на сияйното – макар и закъсняло и краткотрайно – блаженствено на ощастливената жена са обрисувани като състояние на разцъфване, на пълна хармония и преливане между животворната енергия на природата, която събудените сетива на Елисавета едва сега усещат, и нейната собствена позитивна енергия, избликнала от дълбочината на душата и тялото и́ чрез възраждащата магия на любовта, която и́ дава сили да се чувства свободна и пълноценна: „Тялото и́ бе придобило изострена чувствителност към всяко явление на външния свят – краката и́ усещаха по-силно топлината на горещата земя, кожата и́ бе станала по-чувствителна към въздуха, очите и́ – към светлината, и околния пейзаж сега и́ се струваше като нов, сякаш магическа сила бе одухотворила и вляла в природата нова красота.” Не само подозрителният полковник забелязва подмладения вид на съпругата си. Слугинята Марьола, обикновена възрастна селянка, осеща обновената кондиция на господарката си и заявява мъдрото си заключение: „Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява, когато душата му е свободна.”

 

Войната присъства като рамка на основната сюжетна линия и като фактор, който рефлектира съдбоносно върху живота на персонажите в повестта, като абстрактно и универсално обществено и социално-нравствено зло, а не като кръвопролитен сблъсък между вражески армии и героични подвизи на воюващи участници в нея. Макар и дискретно, тя обаче е набедена като причинител на ужасни бедствия за обикновените човешки същества, чиито съдби войната обърква и руши. Тя не е неизбежно зло, както я приема полковникът, а генератор на мъчения, изпитания, глад, болести и смърт на невинни хора, инспирирани от себеподобни с изкривени нравствени позиции и изгубени духовни ценности. Отражението на войната върху живота на човешките индивиди е акцентирано в сцената, в която двете съседки – полковнишата и учителската съпруга – отиват да раздадат кошница грозде на преминаващи военнопленници: „Заедно сжената на учителя Елисавета се опита да раздаде́ на пленниците кошница грозде. Но когато видяха как тия полуживи, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягаха, обзети от ужас.”

 

Войната обезобразява хората, отнема им човешкия облик, довежда ги до морално падение, душевна деградация и приравняване с животните. Страшното е, че това не е природно бедствие, а се причинява от хора на хора. В обстановката на този ад още повече изпъква обаятелната деликатност и мила невинност на Иво, който не е заразен и обсебен от всеобщата паника, ненавист и реваншизъм. Съпоставен с него, полковникът изглежда още по-отблъскващ с националистическата си омраза и липсата на всякаква толератност, с презрението си към милосърдието като проява на неуместна – според него – „даскалска сантименталност”, с неизменните си „карболови”процедури на ръцете и „обредната” чаша вода с йод за дезинфекция, с които сякаш се отърсва от всякаква грижа и отговорност за подчинените си и за чуждите пленници.

 

Неговият безропотен слуга, който според автора „ ако не беше ординарец, сигурно би станал калугер и също така робски щеше да служи на владиката, както сега служеше на полковника”, допълва нерадостната гледка на деспот и роб. В този злокобен тендем, в който единият – полковникът – е палач на младостта на Елисавета, другият, тоест ординарецът, поради безпрекословното си подчинение и нелепата случйност става палач на единствената любов на клетата жена. Това унищожава и самата нея – както емоционално, така и физически, което е логически единственият възможен изход от символичната „удобна” клетка на полковнишата.

След слънчевата любовна сага между двете сродни души, изтъкана от откраднати мигове блаженство и щастие,описани разточително, съпричастно и с тънка проницателност от автора, печалната развръзка е предадена сравнително по-експресивно, с покъртителна драматичност и трогателна безпомощност пред връхлетелия нелеп и безпощаден удар на съдбата. Принуденият от непредвидените военни събития да напусне лагера и града Иво се втурва в късен час да вземе любимата си и да я отведе със себе си – което е и нейният копнеж – и се опитва да я призове с изсвирване с уста, подобно на птичи звуци: „Чу се тихо подсвирване. Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия. Тя прозвуча меко, зовящо и завърши с дълго легато. Изсвирването напомняше птича песничка, но тъй майсторски и точно бе то, че учуди учителя.” Това обаче се оказва неговата лебедова песен: „После подсвирването отново се чу, вече за трети път, но сега по-бавно, по-високо и по-отчетливо, с настойчиво подчертана нотка. В същото време учителят чу дрезгавия глас на ординареца и видя черния пламък от изтрела. Гърмът изпълни тихата нощ и с него се сля къс, задавен вик, който замлъкна в свисъка на оловото...”

 

Злокобната нелепост в тази трагедия е, че красивата идилия между двамата изтънчени влюбени е прекършена от едно неугледно безгръбначно същество, каквото е слугата на полковника, изпълнил безпрекословно заповедта му да стреля по живи същества, без да вложи собствени воля, мисъл и отношение към нещо и някого. След ужасната гибел на възлюбения и́ жизненият огън у Елисавета угасва безвъзвратно. Физическият край на живота и́, който тя сама пожелалава, идва след нейния емоционален и душевен срив. Тя не съумява да превъзмогне загубата на Иво и решава да го последва в отвъдното. Това е класическата развръзка на легендите за фатална и безсмъртна любов, описани в световната литература – Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Зигфрид и Брюнхилда, в българската белетристика – Шибил и Рада на Й. Йовков и др. Отново свидетел на финални събития от последните земни мигове на двамата нещастни влюбени е благоразумният и малодушен, но състрадателен съсед – учителят, който сякаш е отворил и сега затваря страниците на този печален роман.

Вълнуващата връзка между Иво и Елисавета, избуяла и погинала в атмосферата на враждебност и нетолератност от страна на околните, е описана с безспорен талант, което дава място на повестта „Крадецът на праскови” сред плеядата от шедьоврите на българската проза. Но не само в блестящо представената от Емилян Станев интимна сюжетна линия е голямата сила и стойност на произведението му, а във виртуозно поднесената словесна компилация от психологически нюанси в личната драма, съзвучието им с природата и рамката от обществено-политически събития и фактори, въздействащи върху човешкия живот – понякога фатално.

 

В заключителната, обобщаваща част авторът ненатрапчиво ни внушава философския синтез колко преходна и незначитерлна е всъщност участта на отделния индивид на фона на могъщата общочовешка история, чието колело неизменно се върти, като въвлича и преплита съдбите ни в непредвидима и независима от намеренията, усилията и волята ни спирала. В епилога на повестта това е внушено чрез описанието на полковника, „обеднял и страшно застарял”, „лозето – изкоренено”, „полусрутената колиба, оставена произвола на съдбата”. И от най-потресаващите човешки драми накрая остават само бледи спомени, но голямата любов се обезсмъртява в легенди. Защото животът е функция на любовта, а тя е живот.